Хайку е дете на дзен. Башо (1644-1694) казва за себе си, че подобно на прилеп е наполовина поет, наполовина монах. Дзен е брат на чан. Бащата и майката на чан са даоизмът и будизмът. Даоизмът поражда идеи сред китайските художници и поети, които за повече или по-малко столетия ще останат непознати на останалия свят. Една от тях е отношението към природата като към първоизточникът на духовното. Будизмът прибавя идеята за копнежа по просветлението. И ето ги художниците-поети, поетите-калиграфи хиляда години след Буда и Лао Дзъ, които научават от Ху Кай Джи, че скалистия склон е тяло на дракон, от Се Хе за одухотворения ритъм на живото движение като най-важното качеството на картината. Но това, което е от особено значение за чанската картина и поезия са думите на Лао Дзъ, че празното е по-съществено от запълненото.

Чанската образност има няколко основни характеристики, които след още 7 столетия  достигат в творчеството на Лян Кай и Ма Юан (към края на 12 век) своята зрялост.

Те са търсене на одухотвореното движение в структурата на произведението, пустота вътре в образите като качество за пресъздаване на истинската им същност, празното пространство, което съотнесено към запълненото води до асиметрия в изображението, спонтанно движение на четката, което не търпи преработване, разхубавяване, наслагване. И недоизказаността – пресъздаването не на предмета, а на неговия дух. Японците Тохаку (Хасегава 1569-1616) и Нитен (или Миямото Мусаши 1584–1645) претворяват тези идеи и достигат пределите на недоизказаността, съчетана със спонтанност. Така само след около две хиляди години мислене и изобразяване моделът достига почти до завършеност и цялост.

Импресионистите първи долавят и развиват далекоизточната идея за движението в структурата на изображението. Софийското равно поле (1913 г.) е един от шедьоврите на Никола Петров, българският художник, който несравнимо постига  трептенето на материята. Иван Милев, един от малцината които пътуват директно към изтока, в края на краткия си живот открива асиметрията. Никола Маринов е сродник на японската деликатна чуственост, на стаената печал от познанието на мимолетността.

Във времената на войнстващата глупост, част от опълчилите се бягат в страната на подсъзнателното. Генко и Лика достигат до далечната територия на собствената си уникалност. Генко Генков си служи с любимото на дзенските художници неистово движение на четката, като го обогатява с неистово съчетание на цветовете. Лика Янко върви по обратния път, на простотата, на пестеливостта, на максималната искреност в изразните средства, част от нещата проповядвани от Башо като характеристики на хайку.

Болшинството от българските художници, които се влиаят от източната изобразителност през 60-те и 70-те години, обичайно потеглят на запад, неподозиращи за корените на своите пластични предпочитания. Едва през следващото десетилетие се появяват автори или анализатори, които малко или повече провиждат първоисточниците. Кирил Кръстев, когато пише за Сирма Сарафова. Милко Божков, който осъзнава някои от трансформациите на източните уроци в западните си учители.

Едно от изключенията – Марин Върбанов се нуждае от специално внимание. Обучаван в Китай, той преминава през българските пластични традиции за да се завърне на изток и да вплете своите в тамошните корени по неподражаем начин.

В по-новото време, у нас се завръщат обучаваните на традиционна калиграфия и класическа китайска живопис Асадур и Верджиния Маркарови. Появяват се хора, които директно ползват уроците на изтока, като Йосиф Радоев или като Цветана Кръстева, която преподава старояпонска литература в японски университети.

Медитативните съзерцания на Петър Дочев, празните пространства на

Ангел Станев, Иван Вукадинов, Иван Русев, Симеон Стоилов, Станислав Памукчиев, небесата и водите на Георги Баев, трептенето на материята при Евгения Воденичарова, Ивайло Мирчев, Иван Георгиев – Рембранда и Любен Генов, нахлуването на пространството във фигурата при Йордан Кацамунски и Кирил Петров, неистовото движение на четката на Атанас Пацев и Алесиян Пацев, звученето на асиметрията при Димитър Николаев и Найден Петков, крехкостта в работите на Васил Иванов, Емил Попов, Никола Даскалов и Светлин Русев. Искаме или не, това са все гости от жълтият изток, както сполучливо го нарича Сирак Скитник.

Тази изложба няма за цел да представи всички художници, които съзнателно или не, са изпитвали или изпитват въздействие на далекоизточното пластично мислене и чувстване.

По-скоро е опит за указване на част от посоките на тези въздействия.

Също – опит да се корегират клишета и тези, с които подреждаме хайку в типично конфуцианската йерархия на нашето мислене.

Листата на батата

чакат луната

на селското стърнище. 1687  Мацуо Башо

Красимир Илиев