Слово на Надежда Кутева
при откриване изложбата на Л.Савинов

Десетилетия изтекоха от времето, когато ние, студентите от ателие стенопис във ВИИИ”Николай Павлович”, следяхме с уважение и лека професионална завист изявите на своя колега Любомир Савинов. Докато нас ни учеха как се изгражда монументална форма, при Савинов това беше вродено. Без преувеличение може да се каже, че той е роден монументалист, който изгражда формата със спокойна и точна линия, без колебание или боязън от формата. Глава, тяло, композиция – тези учебни за нас задачи за него бяха просто ежедневни професионални упражнения, които изпълняваше с лекота.
През 70-те у нас са осъществени множество монументални проекти – фрески, мозайки. Странно е че такава държавна поръчка така и не стигна до човека, който би могъл да я изпълни блестящо. Той съсредоточи умението си в това да прави живопис – и тази своя дейност развива вече три десетилетия с нестихваща енергия и последователност, каквито притежават истински призваните таланти. Любомир Савинов изпълнява своите кавалетни произведения със способите на монументалното изкуство.
Огромна поредица от едроформатни платна /ако не се лъжа 400/ художникът създава в продължение на години, преплитайки теми и сюжети от ежедневието с такива от историята и митологията, сякаш година след година рисува самия живот – в най-низшите и най-възвишените му изяви.
Скулптор в живописта – това може би е точна характеристика за Л.Савинов. Неговите монументални композиции са като несвършващ релеф, изпълнен в цвят. Действието става на два плана, композицията е динамична, темите преливат, по-точно – избухват от фриз във фриз.
Доминиращо изразно средство на автора е черният контур – дебел, спокоен или нервен, той с непогрешема сила изгражда вътрешната архитектоника на платното. Доколкото ползва ярките основни цветове, то тези цветове намират съвършен баланс благодарение на вътрешното “разграфяване”, което постига контурът. Така са родени някои монументални композиции – жени на брега на морето, в които съвършено изпълнените класически женски тела внушават спокойствие и мъдрост, а червени, жълти и сини елементи си взаимодействат като в геометрична формула.
Иначе – по отношение на цвета/както и по отношение на думите/ авторът е твърде сдържан. Сиво-синьо-зелените тонове са достатъчни, за да предаде точното състояние на своите модели, изградени лаконично, но с тънка психологическа характеристика, видяни с безгрешен психологичен поглед, рефлектиращ в погледа на модела, независимо дали той е с широко гледащи очи, с едно или дори без очи, загатнати понякога с леко драсване на четката по затворените клепачи на някой от толкова изразителните и вълнуващи женски образи.
Монументални глави – портрети в свръхестествена големина – това е жанр, заемащ основно място в творчеството на Савинов. Ако търсим първообраза за градежа на тези така мощни и изразителни глави, неминуемо ще се върнем към творчеството на големите мексикански монументалисти от ХХ век/Сикейрос, Ривера/. Със сигурност може да се каже, че Савинов казва своята ясна и категорична дума в интерпретацията на този тип портрети. Така, както несъмнено трябва да се отбележи, че Савинов прави и свой ясен, интелигентен и културен прочит на кубизма.
Има една област, в която Л.Савинов постига същинската си висота – портрети на хора в цял ръст, изпълнени в особен, нестандартен, източен формат. Хора, наблюдаващи фронтално зрителя, внушителни както по форма така и по изпълнение. Митични образи, слезли в ежедневието, издигнати до митологична висота. Портрети, изпълнени лаконично и със съвършена простота, образи с изваяни силуети и изразителни глави. Портрети, които – веднъж видяни, никога не могат да бъдат забравени. Както и рисунките, представени в галерия “Кръг+” – десетина, подбрани измежду хиляди, изпълнени с виртуозна моливна линия и щрих, с класическа завършеност и чистота, рисунки-съвършени образци на този жанр.
Л.Савинов не е сред шумните имена в нашето изкуство. Поради вродената си скромност той винаги е оставал встрани от светлината на прожекторите. Творческият му път не е трасиран с фанфари и цветя. Вглъбен и своенравен, но и артистичен, той изгради живота си като художник – с всички радости и рискове на професията.Плодотворният му труд, панорамно представен в двете софийски галерии, заслужава дълбоко уважение.
Ако ХХ век е минал с безразличие покрай творчеството на такъв значим художник, то, навлизайки в новия век, следва да признаем, че от този момент напред не ще можем да говорим за модерното българско изкуство без да включваме името и творчеството на Любомир Савинов.



В експозицията са представени живописни платна от ранния период в творчеството на автора до 1965 година. Това е втора негова самостоятелна изява в галерия Кръг+. През месец октомври 2003 година там беше подредена своеобразна прелюдия към настоящото събитие.
Пътеки по пътя е всъщност една огромна по мащаб изложба разделена на две части в две самостоятелни изложбени пространства. С нея художникът прави сравнително изчерпателен преглед на развитието си, разпределено хронологически по периоди – уникално и впечатляващо като обем творчество.
Първата част на тази голяма двойна изложба е разположена на първи и втори етаж на “Шипка” 6. Там авторът представя живопис, скулптура и графика от късния си период до 1991 година.
Изложбата му на “Шипка” 6 се открива на 16 юли /петък/ от 18.00 часа и ще продължи до 30 юли.
В галерия Кръг+ Любомир Савинов ще подреди своите ранни живописни работи. Като основен тематичен акцент в тях може да се определи портрета. В много от тези творби има стилова близост и влияния от някои течения на западно европейския модернизъм от началото на миналия век като експресионизма например, както и от някои български художници от периода на 30-те години. Но те са се влели в безкрайно индивидуалния стил на Савинов.
Двете експозиции съвсем логично са обединени от заглавието Пътеки по пътя, което всъщност носи идеята за нелеките препятствия, отклонения, криволичения и влияния в пътя на всеки творчески дух. Всички те могат да бъдат проследени в многобройните произведения подредени в двете галерии.
Любомир Савинов е сред малкото български художници, които трудно бихме могли да причислим към някоя обща тенденция или мода. Той е от авторите, за които спонтанната енергия на творчеството е по-важна от публичната му реализация.
Класически и в същото време експресивен, мощен, монументален, той всъщност е  създател на собствен неповторим свят от типажи и настроения. Едновременно суров, рязък и по особен начин меланхоличен и тих. Живописта му е тежка, почти монохромна, формата е изведена с плътен контур, докато се превърне в стегнат силует. Стилът му се разпознава непогрешимо. Всяко негово произведение буквално поразява с простотата на израза съчетана със силата на внушението.
Светлана Куюмджиева