Надежда Карапенчева представя рисунки и скулптура, съотнасяния между съдове, празни, заредени с очакване. Напълнените, противно на логиката са също толкова пусти. Третирани са като обеми, които моделират светлина и сянка, извън функционалността, извън изяществото на формата. Понякога в рисунката очертанията на предметите изчезват за да остане само напрежението от редуването на светлината и сянката.
Съдовете на Надежда Карапенчева изобразяват самотността, която е породена от чувстване на празноти, които с нищо освен с творчество не могат да бъдат запълнени. Подобно чувстване поражда дуенде във фламенкото на Андалусия. Негов извор е дълбокия копнеж, който е отвъд случващото се, поради което е непресъхващ. Подобно на фламенко ритъма от съдовете на Надежда е ритъм от плясъка на дланите, които изговарят страха от докосването, болката от докосването,  радостта от докосването.
Красимир Илиев