Независимо,  че портретът бе поставен от Атанас Пацев на второ място в йерархията на жанровете след фигуралната композиция, някои от портретите му са феноменални постижения. Резултати от неговите спонтанност на четката, съчетана с прямота и искреност, аналитичност на ума, съчетана с емоционална експресивност.

Най-сполучливите портрети на Пацев са въплъщение на тезата, че истинският портрет е не просто съотнасяне между автор и модел, а взаимопроникване, единение, при което творческият резултат носи поравно духовните белези и на двамата. Такъв е помитащият с могъществото си портрет на Кирил Петров (собственост на НХГ), резултат от докосването на двамата отшелници – селския и градския. Главата е изобразена в ракурс отдолу, ръцете в ракурс отгоре, така зрителят въображаемо левитира. Динамиката на движенията на четката и контрастните цветове експлодират с такава сила, че Пацев с е отказал да рисува ирисите и зениците на очите. Кирил Петров ясновидства чрез щриха на Пацев.

Автопортретите  от последните години, месеци и дни от живота на Пацев са уникална дисекция на плетката от размисли и чувства, докоснати от полъха или сграбчени от наближаващата смърт. Убийствени с изумителната си изповедност. Разкъсани от взривовете от сблъсъците между идеята за човешкото като отрицание на божественото и интуитивното чувство за божественото като неразделима, извечна част от човека. Понякога изобразяващи ужасяващото отчаяние, породено от това раздвоение.

Предсмъртният автопортрет е плясък от крилете на отлитаща, раздирана от съмнения душа.

Красимир Илиев