Подобен повод, а именно една юбилейна изложба с ретроспективен характер, насочва вниманието на публиката и критиката предимно към показаните в нея творби. Още повече, че техният хронологичен диапазон обхваща рамките на няколко десетилетия. Струва ми се, обаче, че творческото дело на проф. Васил Вълев значително надхвърля измеренията на тази експозиция.
Приносът на Васил Вълев към художествения процес в страната е колкото значителен, толкова и разностранен. Трудно ми е да степенувам по значимост фактите и затова ще се опитам само да маркирам някои от най-важните. Роден в село Сигмен, Бургаска област, след завършване на Художествената академия в София, художникът тясно ще обвърже името си с културната история на град Търговище. Голяма е ролята му в създаването на художествен отдел към Историческия музей в града, прерастнал впоследствие в художествена галерия. На Васил Вълев дължим идеята и усилията за организирането на Международния пленер за акварел в Търговище, чието първо издание е през далечната 1977 г. Резултатите и интересът към начинанието дава импулс за организиране на Националната изложба за акварел две години по-късно. Акварелната сбирка в Търговище днес е най-голямата в страната и една от най-значителните в Югоизточна Европа. В творческата биография на художника са записани награди за живопис, акварел и графика от престижни форуми на тези жанрове у нас и чужбина. Дългогодишната преподаватеска дейност на Васил Вълев в различни градове и учебни заведения, между които Търговище, Художествената гимназия в София, Националната художествена академия, Академия “Жул Паскин”, Нов български университет и др., ще нареди сред неговите ученици едни от значимите имена в съвременното българско изкуство.
Извън широките рамки на една пределно наситена творческа биография, ретроспективната изложба на проф. Васил Вълев е щастлива възможност да видим това развитие в неговата пълнота, основни посоки на търсения и ключови за автора моменти. Участията му в значителната част от общите национални изложби, самостоятелните представяния у нас и в чужбина, му отреждат място сред авторите със сериозно и трайно присъствие на българската художествена сцена от шейсетте години на миналия век до днес. Той е генеративно свързан с онова поколение български художници, което през 60-те години на предходното столетие търсеше личната си творческа истина в принципите на големия художествен синтез, в обобщението и монументалната изразителност на формата.
Васил Вълев е художник на чистите, абсолютни живописни стойности. Свободното движение между жанровете и технологичните похвати за него е процес, колкото естествен, толкова и закономерен. Наложил се с годините като безспорен майстор на акварела, Васил Вълев не залага на често случайните колористични ефекти, каквито техниката предлага. В акварелните му листове живописната материя е контролирана и успокоена, като в същото време е запазила непосредственото усещане за първоначален творчески импулс. Сложно нюансирани и максимално уплътнени, в неговите акварели се усещат пулсациите на една почти физически доловима енергия. Много от работите са потопени в мека, нюансирана, приглушена, като че ли вечерна светлина. Това се отнася най-вече за пейзажите и натюрмортите, където в ниските регистри на светлинно-въздушната среда чувството за емоционална дълбочина отеква с още по-голяма сила.
Трудно ми е да определя кой от любимите жанрове по най-категоричен начин разкрива истинския облик на художника Васил Вълев. Може би това е фигуралната композиция, където индивидуалната човешка драма надхвърля рамките на една обикновена жанрова сцена, за да прозвучи като метафора на националната съдба. Или пейзажът, едновременно архитектонично-мощен, излепен сякаш с няколко бързи и широки мазки на четката, дълбок и експресивен, и същевременно лиричен и съзерцателен, като блян по нещо скъпо, но безвъзвратно изгубено в неумолимия ход на времето. Или натюрморта, в който банализираните реалии на ежедневния опит губят своите материални очертания, за да изплуват като силуети от емоционално наситеното пространство на някаква надбитийна реалност.
Пейзажите на Васил Вълев са по-скоро продукт на синтез в емоционалния и рационален подход към видяното, отколкото резултат от документално регистриране на визуални впечатления. Много често природният пейзаж е оживен от ритмичните петна на къщи, фигури на хора и животни. Това може да бъде самотна фигура на черен път в края на селото, над които като древен страж се извисява старо и изкорубено дърво. Освен структурно-композиционните задачи, които решават, тези мотиви имат още една много съществена роля в картината – те придават човешкия мащаб в художествения свят на Васил Вълев. Струва ми се, че именно връзката на човека и земята е в основата на неговото творчество. Не казвам природата, а именно земята, защото облагородената, опозната и близка част от заобикалящия ни свят обитават човеците в картините на Васил Вълев. Това са безименните топоси на един своеобразен ойкумен, в смисъла на който древните са виждали населената и окултурена част от земята, сакралното пространство-обиталище, приютило човека и неговите ритуали.
Представени фронтално, директно, стъпили здраво на земята с босите си нозе, неговите жени и майки, обикновени и безименни селски труженици, като архетипи на една голяма патриархална общност, не са исторически и портретно детерминирани. Статични, защото вече са преминали отвъд илюзорния миг на жизнедействието, те заемат мястото си в устойчивите пространства на индивидуалната и родова памет. Географските и етнографските им координати могат да бъдат потърсени навсякъде, където във фокуса на творческото внимание стои човека и тревожните въпроси на битието.

Николай Ущавалийски