В определен смисъл Марина Маринова съзнателно като че ли е загърбила артсъстезанията и участието на всяка цена в тъй наречения художествен живот. Труден автор, с изключителни възможности като даденост, неудволетворен и болезнено самовзискателен, показващ не много, но сериозно обмислени работи. Емоционално обърната към себе си, всъщност изкуството й носи съвременни послания, докосващи модерния човек в неговата обикновена делничност и банална сивота. На фона на прекалено подвижните и модни арткритерии Марина Маринова е колкото последователна в следването на една синтетична пластична линия, толкова и изненадваща в обръщането на структурното и смислово пространство отвътре навън в знаково пластични символи. Ако понятието концептуално не беше толкова изхабено и обезсмислено, изложбата „Строеж” на Марина Маринова можеше да се нарече концептуална. Ако представата за инсталация не беше така масово профанирана, изложбата можеше да се определи и като инсталация, но при всички случаи е над рутинната употреба на подобни понятия. От строгата и обмислена композиция, от смисловият израз на пластичните структури и архитектурната организация на цялото до автентичността на табелата – Строеж – всичко в своята цялост е израз на онзи вътрешен строеж, в който разрушението и съзиданието, представата за дом и уют са докоснати от едно вълнение, в което големият град и самотата на неговите обитатели са негова рана и надежда...!
Това не е изложба за харесване или нехаресване, няма място в нея за подобна йерархия. Размисъл за смисъла и безмислието, за външната привидност и вътрешната същност, за архитектурното и пластично начало, за разрушение на цялото и извеждане на частното до знак на общото... Една отворена врата към това, което е извън нас – една отворена врата към това, което е неуловимо и непознато в нас...!
Светлин Русев