Да покажеш в една изложба само портрети във време когато портретът е изчезващ вид, само по себе си е предизвикателство. Емил Попов в продължение на трийсет години „човърка” душите на най-близко стоящите хора. Илия Бешков, Златю Бояджиев, Иван Ненов, Константин Павлов, Йордан Радичков. Има нещо общо помежду им, което позволява на Емил Попов да се изповяда заедно с тях. Струва ми се това е усещането на несретността на нашето битие и болката, която съпровожда това усещане.
“Тези, които оставят след себе си особена, незапълнима празнота. Които никога не свършват, продължаваш да си говориш с тях и когато ги няма, провокират те да видиш себе си. Те са от една изчезваща духовна планета. Контактът с тях оставя колажен спомен от неуловими и неназовими неща. Лошото е, че времето ни изпреварва, отиват си, преди да сме ги уловили. За такива хора не мога да направя нищо повече от ескизи. Хора, които са опори, които се опитвам да докосна. Които съм имал щастието да познавам като подарък от Бога. “ Емил Попов
В съседство са хората от неговото семейство. Тези, които са си отишли, тези които са, тези които се раждат. “Имам племенно чувство” казва Емил Попов.
Тази изложба е среща на духовните и емоционалните родства. Преплетени като коренище.
Красимир Илиев
“Тези, които оставят след себе си особена, незапълнима празнота. Които никога не свършват, продължаваш да си говориш с тях и когато ги няма, провокират те да видиш себе си. Те са от една изчезваща духовна планета. Контактът с тях оставя колажен спомен от неуловими и неназовими неща. Лошото е, че времето ни изпреварва, отиват си, преди да сме ги уловили. За такива хора не мога да направя нищо повече от ескизи. Хора, които са опори, които се опитвам да докосна. Които съм имал щастието да познавам като подарък от Бога. “ Емил Попов
В съседство са хората от неговото семейство. Тези, които са си отишли, тези които са, тези които се раждат. “Имам племенно чувство” казва Емил Попов.
Тази изложба е среща на духовните и емоционалните родства. Преплетени като коренище.
Красимир Илиев
