Изкуство в ничия земя

В началото на тази година в галерия «Кръг плюс» беше открита изложбата «Пейзажи» на живописеца Любомир Савинов. Тя представлява интерес не само като художествено събитие, но и като явление, което разкрива факта, че една част от българското изобразително изкуство, създадено през последните тридесет тоталитарни години, е останало в сянка. Тази изложба свидетелства, че в нашата представа за новото ни изкуство има празнота.

Изложбата на Л. Савинов освен с художествените си качества ме впечатли с това, че картините излъчваха необяснимо вътрешно напрежение. Това беше несъмнено силна изложба и в същото време странна, откъсната от всичко, което виждаме в софийските галерии напоследък. Всеки път, когато я разглеждах, в мен възникваше неясно безпокойство, долавях нещо в платната, което се разминаваше, не «щракваше» с порива, с който те бяха създадени. Изпитвах едновременно възхищение и някаква съпротива. Според моя вътрешен глас това странно усещане беше важно и то ме накара да потърся нова гледна точка към изложбата, да погледна на нея не само като на изненадващо откритие на един силен, но непознат за мен автор, а и като на индикатор за скрити процеси в новото българско изобразително изкуство.

Въпреки че изложбата е вече свалена, разполагам с един текст, който я възкресява най-точно, доколкото позволява словото. Автор на текста е Красимир Илиев:

«Любомир Савинов съгражда своите пейзажи от геометрични структури. Това са по правило градски пейзажи, сътворени от категорични, отчетливо обозначени плоскости – стени, стени и покриви. Оскъдните небеса са пропити от здрач, предпочитаното от Савинов време на деня, границата между смъртта и раждането, лудостта и разума. Залезите се отразяват в стените, никога в прозорците. Прозорците са оскъдни и никой не поглежда през тях, хората липсват. Вратите са рядкост или може би са от другата страна, тази, която не ни е достъпна. Това е среда, лишена от обитатели, обитавана единствено от радостта на творчеството, вплетена в тревожния копнеж към отвъдвидимото. В редките случаи, когато липсват сгради, Савинов представя иконографията на едно трихълмие, което застрашително прегражда любопитството ни да надзърнем оттатък.
Пейзажите на Любомир Савинов не документират реалността на съществуващото, игнорират любуването на видимото. Те са проекция на архитектоника, изсънувана от звънтящата самота на градски човек.
Постройки и пространство, озвучени единствено от трептежа на четката на създателя им. Звуците са в диапазона от тревожния шепот до приглушения възглас. Радостта и тревогата се преплитат. Тревога и радост в различни съотношения, оркестрирани от строг диригент с душата на дете.»

В този текст е кодирана не само творческата драма въобще, която е неизбежна, а и една насложена, привнесена отвън драма в конкретното битие на художника, която е резултат от умишленото осуетяване на контакта между него и зрителя. Предполагам, че в отпечатъка, наложен от тази привнесена драма е затаен източникът на моето смущение. В текста на Красимир са доловени онези детайли от композициите на Савинов, които са проекция на нарушения ритъм на живото общение между автор и зрител: слепите стени, черните дупки вместо прозорци, липсата на врати, напрегнатото време между «смъртта и раждането, лудостта и разума», «тревога и радост в различни съотношения». Творбите не се връщат при своя автор, отразени от очите на онзи другия, за когото са предназначени, а се трупат и затрупват създателя си невидяни, несподелени.

Мълчаливо свидетелство за тази наложена самота е творческата биография на Л. Савинов, която поразява със своята краткост:

1961 - завършва Художествена гимназия
1970 - завършва Художествена академия
следват 17 години мълчание
1987 - самостоятелна изложба в Шипка 6 (художникът разполага с достатъчно платна за да запълни всички етажи на Шипка 6, но това му е отказано и той смества изложбата си на един етаж)
нови 17 години мълчание
2004 – самостоятелни изложби в галерия «Кръг плюс» и Шипка 6
2006 – самостоятелни изложби в галерия «Кръг плюс» и галерия «Дебют»

За тридесет и шест години интензивна творческа работа – само пет самостоятелни изложби, четири от които през последните пет години.
Тази творческа биография, или по-точно липсата на такава, ни съобщава, че в процеса на тоталитарните размразявания някои художници, между които Любомир Савинов, са оставени под леда. Десетилетия наред тези хора творят като не се допускат до двете най-престижни места за излагане: Шипка 6 и Раковска 125, не се допускат до участие в международни художествени събития у нас и в чужбина, не им се дава възможност да пътуват, с една дума те са живи погребани.

Всяко конкретно проявление на изобразителното изкуство, всяко течение в него, възниква в резултат от натрупването на определени условия на дадено място в дадено време. Изкуството в цялото си разнообразие се представя пред публиката и то се движи и променя по естествен път, в процеса на естествения диалог между автор и зрител. Какво се случва с изобразителното изкуство в България през 60-те, 70-те и 80-те? Тук ще направя една уговорка, която се отнася до гледната точка към проблема. Парадоксалното е, че най-вярното мнение по въпроса може да бъде изказано само от позицията на некомпетентността. През тези години лично аз не познавах художниците, не се движех в техните среди, не четях художествена критика. Просто посещавах изложбите. С други думи аз бях онзи средностатистически гражданин, до който не достигаше нищо повече от онова, което беше предвидено и позволено. Това ми дава правото да говоря от името на така наречената широка публика, която биваше моделирана и в която се формираше общественото мнение.

«Девети» заварва в творческата им сила художниците, утвърдили вече имената си, появяват се и художниците, които приемат за свое кредо соцреализма. Освен тях през годините се появяваха млади художници, които се опитваха да творят, следвайки своя вътрешен глас. Тези последните бяха няколко пъти избирателно «размразявани», но част от тях си останаха докрая невидими за въпросната широка публика (Маргарит Цанев-Марго, Галин Малакчиев, Евгения Воденичарова–Гената, Иван Рембранда, Любомир Савинов …). Някои изложби са били закривани «по сигнал» преди да бъдат открити (Васил Иванов, Веса Василева), други са били сваляни само няколко дни след откриването си (Лика Янко, Галин Малакчиев). Разбира се, имаше пробойни в тази политика като посмъртната изложба на Маргарит Цанев–Марго в Художествената академия през 69-та, осъществена от неговите приятели. Ефектът от тези пробиви беше като хвърляне на камъче в блато, чиято набраздена повърхност скоро ставаше отново гладка и мъртва.

Истината, която така режещо се очертава след изложбата на Любомир Савинов е, че ние, широката публика, сме били лишени от една значима част от българското изобразително изкуство, а неговите създатели са били обречени на самота. Цената, която те са платили за отстояването на себе си, е запращането им в ъглите на тогавашното ни общество, където беше мястото на всички особняци, ексцентрици, алкохолици, клошари, наркомани, луди, самоубийци, с една дума «упадъчни елементи», от които порядъчните хора се гнусяха. Точно тези художници, заставени да живеят на ръба, са създавали истинно изкуство, в което големите въпроси за човека се преплитат с конкретното време на легитимирана духовна мизерия и личната съдба на творците. Днес, от дистанцията на времето, можем да преценим реалната величина на това престъпление, което се изразява в насилственото изкривяване на духовното ни пространство.

Насила маргинализираното доскоро изобразително изкуство, за което става дума, и днес, в условията на демокрация, продължава да бъде черна дупка за обществото ни. Погледите на художници, изкуствоведи, и публика са насочени или твърде далече назад във времето, където намират опори за патриотизма си, или прекалено напред подир последния авангарден писък в цивилизования свят. Периодът от 60-те до 80-те включително се отбягва като спомен, който поражда неудобство и срам. Изложбите на Любомир Савинов загатват мащабите на това изкуство. То е факт и в същото време не е, защото продължава да бъде невидяно. В този момент то е изкуство отникъде и заникъде, закъсняло и подранило едновременно, изкуство в ничия земя.

Днес хората, които имат възможност да помогнат за разкриването на тази живопис, изкуствоведите например, не предприемат нищо с обяснението, че тя е част от миналото и не представлява интерес. Тя, обаче, не е част от миналото, нито от сегашното, нито от бъдещето. Тя е никъде във времето и все пак съществува, но не като артистичен факт, както би трябвало да бъде, а като травма. За да заеме своето истинско място и от неясен фантом да се превърне в част от историята на българското изкуство тази живопис трябва да се «изговори», да придобие плът и кръв. Това може да започне да се случва под формата на поредица от изложби в държавните и по-големите частни галерии, успоредно с издаването на каталози. Организирането на тези изложби ще изисква много труд за издирването на творбите, особено на починалите художници, но ако има желание и воля всичко е възможно.
От осъществяването на тази идея зависи до голяма степен, дали ще ни стане по-ясно кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Изкуството безспорно е най-вярното огледало на времето и ние имаме насъщна нужда да проясним липсващите места в нашия отразен образ. Не можем да продължим напред с бели петна в него. Истината, каквато и да е тя, е най-доброто лекарство.

Юлия Станкова
Февруари, 2006
в-к «Литературен форум»